Дари един Спомен за Гората!!!

Днес реших /срам-несрам/, че е време да изпратя един апел към всички, които четат този блог и могат да помогнат със средства доброволно!
Вариантите за това са:
- погледнете на Ваше дясно и ще видите бутон за дарение на PAYPAL/account: silnibg@abv.bg
- превод по банка: IBAN: BG32FINV91501014939553- FIBANK/ за Николай Симеонов Христов


Сигурно ще се запитате Защо събирам дарения!??? Ами защото искам да направя няколко неща:
- Да направя няколко хора щастливи / Ще накупя практични неща за семейства, които нямат възможности.Познавам поне 5 такива.Едните са съседите ми, които имат бебе, но нямат пари за хляб дори, бедните /
- Събирам средства за направа на КемБъстър- онзи уред, дето спира вредните Аерозоли /тук трябват 4 уреда, които да разположа на 4те краища на град София.Намерил съм местата, остават парите, които са между 1200-1500 лв./


Много ми е тъжно, че аз нямам възможност да дам парички /всъщност си разбих шишето,дето събирам левчетата и те се оказаха 159 лв./ и въобще да не се стига дотук, но знам, че голяма част от Вас-хората, които четете този блог, споделяте моите виждания и сте съпричастни към страданието на околните.Затова и се обръщам към Всички Ви:
Дарете, кой каквото може, за да направим и други хора щастливи!!!!!
Подарявам ви този разказ, който написах и с който ще участвам в един международен конкурс на 15ти декември. Той е за всички, които ще отделят малко от възможностите си, за да подпомогнат, тези които нямат:

СПОМЕН ЗА ГОРАТА!!!!!

     Тогава да съм бил на седем-осем годинки. Спомням си, че всяка вечер старците от селото на баща ми, един по един се събираха пред кръчмата на чичо Стоимен- моят чичо и татков, втори брат.Пушеха бавно и мълчаливо, седнали на бордюрите и пейките отпред, чакаха да чуят новините от единствения наблизо телевизор марка  „Велико Търново”, който чичо беше закачил на телефонния стълб, забит току пред прогнилия праг на кръчмата. Стълбът, крив и пропукан, беше вечно черен от калните гърбове на овците и кравите-те се стържеха със сумтене о него, докато очварят с камъни и псувни ги прогонеше по разровените улици, обрасли с магарешки тръни и бурени.

   Ние се навъртахме около старците, често ожесточено се биехме за нищо, но гледахме в такива случаи да сме по-далечко от тях, защото в отпуснатите им ръце, със сбръчкани сухи длани, се таеше неподозирана сила. Но почнеха ли да обсъждат чутите новини, се вслушвахме и умирявахме-беше ни интересно, макар почти нищо да не разбирахме от думите им.

  Понякога се случваше в новините да няма нищо особено за коментиране и старците винаги, сякаш много отдавна се бяха сговорили предварително, започваха да разказват кой каквото си спомня за корията. Тогава всеки от нас бързаше да застане между коленете на дядо си и сегами се струва, че бяхме готови да слушаме с часове....

  Старците си спомняха, че корията е била на няколко километра на юг от селото.Едно място, където по това време се виеха само прашни къпини, кълбяха се лески и глог, плетеше се живовляк и вятърът полюшкваше само клонките на кекави дръвчета. А някога тук са расли поне 200 грамадни дъба, през есента в окапалата шума жълтеещи купища жълъди и хиляди свраки виели грозни гнезда от клечки и перушина из чаталите. Често нощем се чувало доволното грухтене на диви свине, които ровели из накапалия жълъд, риели около дънерите, а катериците са стрелкали из клоните и уплашено цвъртели....

   Аз не помня тази кория, май че и баща ми не е бил роден, когато първо залинели само няколко от дъбовете. Шумата опадала още през юли, а през декември виелицата свалила едон от грамадните дървета. Грохотът на сгромолясалото се дърво, което изпотрошило клоните на съседните и прекършено 2 метра над дънера, продънило земята с върха си, бил толкова силен, че старците си спомняха: надвил воя на вятъра и всичко живо в селото изтръпнало. Старците си спомняха още, че тогава някой си Георги Кочов и Кольо Дюлгерина се сбили за падналото дърво, което, нарязано, щяло да даде поне 10 кубика- за две зими огрев.Георги Кочов цапнал с една гьостерица Кольо Дюлгерина, онзи паднал възнак, целият в кръв и работата стигнала до съд. Съдът постановил, че дъбът, който свалила декемврийската фъртуна, не е нито на Георги Кочов, нито на Кольо Дюлгерина, а е общински и трябвало да го вземе общината. Постанвил още, че Георги Кочов трябвало да плати 1000 лева обезщетение на Кольо, заради удара с гьостерицата, от който същия лежал цял месец ни жив, ни умрял в чергите с превързана глава, а после половин година ходел нарочно остриган нула номер, за да се вижда големия, грозен белег на тила му.

   След много нови кавги и разправии по съдилищата Кольо Дюлгерина прибрал парите и веднага се дигнал от селото, защото 1000 лева суха пара никак не били малко по това време...

   Общината изгорила дървото, даже пратила разсилния с двама цигани да отсекат още едно от изсъхналите, защото зимата се случила люта и продължителна, а през пролетта още няколко дървета останали голи- без пъпка и филиз.И тогава се разбрало, че корията е болна. Най-доволен от това бил Георги Кочов, който не можел да прежали хилядата лева и никога не пропускал сгодния случай да каже, с ехидна усмивка:

-         Ха да я видим сега общината.Ей я корията-нали е нейна! Да видим какво ще направи, за да я излекува, като е нейна! Туй да не е като да натиснеш сиромаха и да му вземеш хиляда лева.....

Но се усещало все пак в галаса му, че на него не му е много хубаво, загдето корията си отива- свикнали били хората с нея.

 По-късно през лятото, когато шумата от още много дървета окапала, пристигнала от околията специална комисия. Мъжете почукали по дънерите с дълги, остри чукчета, изкъртили купища кора, оглеждали през лупи шумата, жълъдите, но и те нищо не могли да кажат.

„Болест, изглежда, е!Но от старост ли ще е, от паразит ли ще е някакъв- не може да се определи и докаже със сигурност.”

  За всеки случай предупредили хората да не пускат добитъка да пладнува под сенките, защото не се знаело доли болестта няма да е прилепчива и по него.Но селяните и без това, отдавна не пускали стоката там- забелязали, че дивите свинене се свличали нощем от боаза, за да ровят из жълъдите, а из хралупите рядко се мяркали катерици. Само свраките продължавали тромаво да кацат по избелените като въртяни в бързеи и нацепени от жегата клони, но свраката и без това търси сухото, откъдето може да се вижда надалеко....

 

 Сепна ме лекото натискане на клаксон- от задната кола шофьорът, лицето му сънено и зло, ми сочеше с две ръце светофара- светеше зелено.

Таксито ми е, дето се вика като часовник- по цял ден висим на колонката пред хотела, клиентите са малко, а нито табла, нито карти ми се играят в спарената сянка на старата, порутена гара, която оставиха за рестарвиране. Там се събират колегите и седнали върху празни бирени каси, шумно пляскат картите или с трясъци местят пуловете.На мен не ми се играе, пък и не умея, та затова взема, че вдигна капака, заровя и двете ръце в двигателя- знам му всичките тънкости. И сега колата леко пое, плавно взе десния завой, а светлинката на мигача, тихичко почукваше.След две преки трябва да спра, за да взема Мануела. Но споменът за старцие, насядали пред кръчмата на чичо в тихата вечер, не ми излизаше из ума....

  По-късно, когато започнаха да засаждат новата кория, пак бях сред децата, които тичаха между току-що изкопаните дупки или крепяха младите фиданки, докато старците внимателно, с шепи притуряха рохкава пръст и тор около коренчетата.

  Изнанада ме свежестта на спомена- не че тези неща никога не бяха са мяркали в паметта ми, но винаги все така- мисълта се извие крехка и несигурна и се стопи като пламъче от кибрит в лекия порив на вятъра.Остават само недоразбрани думи, неясни образи, мернат се мъгливи от времето лица и всичко заглъхва, стопява се някак. А сега всичко е по- различно, по-ясно, по-близко и заради това- по- болезнено. Защото въпросът, който хиляди пъти съм си задавал и в тихите нощи, и суетливити утрини, когато си спомня за изсъхналата и после отново засадена кория, този път се оформи с цялата си очакваща властност: как стана така, че гората, която засадиха старците, бащите на бащите ни, ние никога не успяхме да почувстваме като своя? А те всичките имаха своя- знам, тя беше тяхна, защото когато започнаха да си отиват по реда, всеки повтаряше все тези думи:

- Корията! Корията пазете.....

  Запомнил съм думите, запомнил съм и лица, защото не бях малък, когато същите думи промълвиха и последните от старците. Лица, изсушени и изострени, които придобиваха особен, светъл израз, когато пребелелите и пропукани устни се раздвижваха с мъка, за да се чуе ясното и отчетливо:

- Корията! Да не забравите корията.....

  И търся отговор на въпроса, как стана така, че загубихме своята кория. Понякога ми се струва, че съм го намерил, после се напластяват все нови и нови неща и под покривалото на думите, истината, която съм си мислел, че съм намерил, поизбледнява; откриват се сенчести и усойни места и тогава разбирам, че може би цял живот ще се докосвам до нея, тя ще тръгва от мен като сянката, но никога няма да мога я докосна, да я задържа. Става ми болно тогава, макар да знам, че понякога е по-добре да се живее без истина.

  Стига всичко друго около теб да не е лъжа....

Ники Христов
ПОКЛОН И ДЪЛБОКА БЛАГОДАРНОСТ, ПРИЯТЕЛИ!