НЕВМЕНЯЕМИТЕ

Невменяем Лидер, Невменяема Антибългарска Партия-БСП

Това наистина само БСП го може! Никой не е в състояние така да ядоса хората и да ги изкара на улицата като тях. Сякаш имат някакъв исторически патент. Политическа генетика, граничеща с колективна невменяемост. Патологична способност да се удряш в един и същ стълб по различни начини. Подобно умствено затъмнение е впечатляващо, защото с остър замах самосъсече един от най-големите подаръци, които „столетницата“ е получавала. Вместо да се възползва от него, тя превърна вековната си историческа референция в политико-биологическа диагноза.

Подобно самоубийство наистина е за учебниците по политически науки! В рамките на часове мъдрите социалисти успяха да съединят точките на граждански гняв, който се трупаше от години и да запратят в ъгъла спомена за предишните безумци. Направиха Цветан Цветанов да прилича отново на объркан глуповат лекоатлет, вместо търпеливо да разкрият разрушителния му рейд из институциите. Върнаха усмивката на объркания Бойко Борисов още преди да е научил кьошетата на Парламента. Сринаха си всякаква възможност дори за едногодишен кабинет и изпуснаха и малкото тактически гласове, които получиха преди месец на изборите. За няколко часа успяха да извадят от дрямка посланиците на Франция, Великобритания и САЩ и отново станаха партията на неизбежния европейски провал. Изкараха на улиците хората точно, когато те се възхищаваха на турските протестиращи и тайно си пожелаваха подобно българско лято. И всичко това за има-няма няколко седмици. Да се окажеш по-глупав политически от предходните юнаци е наистина впечатляващо постижение! От следващата есен всички курсове по политически науки могат да започват с тази история.

Подобна невменяемост идва и от историческа арогантност. От контрола върху почти целия период след 1989 година, когато спокойно успяха да си разположат пешките и да ги накичат в различни цветове. От несъстоялата се отговорност за националната катастрофа в средата на 90-те години. Дори от това, че отново някъде из нейните недра се пръкна треторазредната плака, която ни сервираха като „нова десница“ и която сега хихика на идиотията на собствените си създатели. Арогантност, която сега реши, че неизбежния залез на ГЕРБ ще й освободи всички политически ширини. Арогантност, която в глупостта си реши, че крахът на десните партии идва, заради изчезването на десните хора в България. Арогантност, в чието разбиране за живота единствено мъката на тялото е в състояние да го накара да изстене, редуциран марксизъм в най-безпомощния си вид. Предоверяване на обилната култура на тихото отчаяние, в което трайно изпадаха стотици хиляди българи през последните години.

БСП и жалката й задкулисна клика никога няма да разберат и сегашния протест. Той надгражда, допълва първата вълна от недоволство, макар да е различен от него. Ако през зимата доминираше яростта, безпомощността и битовата сметка, сега към нея се добавя гласът на тези, които виждат още по-ясно връзката между постоянно връхлитащите ни бедствия. Много е трудно да начертаем общия път между тези две линии, но те вече носят рутина, ежедневие на протеста, наченки на навик. За невменяемите български политици това не е добра новина. На тях ще им е все по-трудно да разчитат, че между две изригвания на хората имат спокойно десетилетие. Хлябът и бедността остават важна, но вече не единствена причина за протест. След зимния изблик повечето от тях се отпуснаха във фалшивата увереност, че „населението“ е извършило ритуала на ритмичната ярост и могат без проблеми да продължат обичайните си безобразия. И получиха втори шамар. Не е ясно и от него колко поука са си извадили и затова остава нуждата от постоянна готовност за трети удар по безогледната дружинка.

Няколко пъти съм си позволявал да напиша, че нещо в България се променя. Пълзяща промяна и готовност за гражданско действие и непримиримост. Не грандиозна, не величествена, не бляскава, едва забележима, но осезаема, нова, с бъдеще. Тя още не може да застане рамо до рамо до мощните и безпардонни политици и олигархия, но започва да просмуква бавно и настъпателно ежедневието ни. И хората успяват да запазят градинки или улици, да извоюват промяна в някой устройствен план, да спасят нечий живот, изпаднал от здравната „система“. Последните протести са в тази графа, те са на достойнството, на сгазеното чувство за безгранична арогантност, на нови „червени линии“ в отношенията с гражданите.

И понеже невменяемите ни политици обожават „уличната социология“ да им подскажа нещо от тези дни. Те услужливо подадоха една физиономия, която обобщи и катализира събуждането на хиляди. Върна ги на площадите, за да продължат започнатото преди много години, но сега те са там с децата си и купуването на еднопосочни билети далеч не е единственото, за което мислят. Тази България може и да не е много голяма, пътят й към политическата система остава неясен, но тя е отново тук. Историческа ирония ще остане, че нейното събуждане е започнало от едно злощастно антропологическо отклонение.