Ласар Сегал: портрет на Марио де Андраде
Марио де Андраде (1893 - 1945)
Марио де Андраде (1893 - 1945)
Марио де Андраде (1893 – 1945) е бразилски поет, писател, есеист и изследовател на културата. Интелектуалец от най-висока класа, творил през първата половина на 20в., един от бащите на южноамериканския модернизъм.
Книжовното му наследство има култов статус в Бразилия. Днес най-голямата библиотека в Сао Паоло, където де Андраде живял, носи неговото име.
Марио де Андраде (1893 – 1945) „Ценното време на зрелостта“- Равносметка
„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега. Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка. Подбира внимателно мига на поредния пир, предвкусва го, усеща с всяка своя клетка, до най-дълбоките фибри на организма си, сладостта на лакомствата. Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат доникъде.
Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.
Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.
Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли.
Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.
Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза…
Няма много лакомства в пакета…
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите,преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство.
Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.
Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното,
това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.
Искам да се обградя с хора, които знаят, как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израстнали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.
Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.
Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават.
Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята
съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото, така или
иначе, ще стигнем до края…
А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“
(послание от Марио де Андраде – бразилски поет, писател музиколог)
Марио де Андраде (1893 – 1945) е бразилски поет, писател, есеист и изследовател на културата.
Марио де Андраде (Mаrio Raul de Morais Andrade, също и Мариу Раул ди Морайс Андради), бразилски поет, романист, музиковед, изкуствовед, критик и фотограф, е роден на 09.10.1893 г. в Сау Паулу. Завършва драматичната и музикална консерватория в Сау Паулу (1917), в която става преподавател през 1922 г. През 1920 г. предприема пътуване из Бразилия, за да изучава нейната култура и народна музика в селските райоони. Един от родоначалниците на модернизма в бразилската поезия с поетичната си книга „Paulicеia Desvairada” (1922). През 1922 г. организира заедно с художника Емилиану ди Калваканти Седмица на съвременното изкуство в Сау Паулу.
Член на авангардната група на Петимата (Тарсила ду Амарал, Анита Малфати, Освалд де Андраде, Меноти дел Пикя). Пионер в областта на етномузикологията. От 1938 г. до 1941 г. живее в Рио де Жанейро, после се завръща в Сау Паулу. Автор на книгите „Има капка кръв във всяко стихотворение” (1921), „Племето на Хаботи” (1927), „Краят на злините” (1930), „Колата на сиромашията” (1930), „Стихотворения” (1941), „Паулиска лира” (1947, посмъртно). Умира от сърдечен удар на 52 г. на 25.02.1945 г. в Сау Паулу, където е живял през почти целия си живот. На негово име е наречена най-голямата библиотека в родния му град (1960), а лицето му присъства на бразилската валута.
ПЕСЕН ЗА ЧЕТИРИТЕ МОМЧЕТА
Марио де Андраде
Ние сме четири добри момчета
в една къщурка празна.
Ние сме четири другари верни
в една къщурка празна.
Живеем като четирима братя
в една къщурка празна.
Да влезе, боже, една фуста само
и къщата ще се напълни!
А имаше такива четири другари верни…
............................................................................................................
„Преброих годините си и открих, че ми е останало по-малко време на този свят от времето, изживяно досега. Чувствам се като онова момче, което е спечелило пакетче лакомства. То изяжда част от тях бързо и с удоволствие, а когато забелязва, че му остават малко, започва да ги поглъща бавно, да се радва на всяка хапка. Подбира внимателно мига на поредния пир, предвкусва го, усеща с всяка своя клетка, до най-дълбоките фибри на организма си, сладостта на лакомствата. Вече нямам време за безкрайни срещи, където се дискутират статути, норми, правила, начини на действие, вътрешни регламенти, с пълното съзнание, че разговорите няма да доведат доникъде.
Вече нямам време да понасям абсурдни личности, които, независимо от възрастта си, не са пораснали. Нямам време да се занимавам с посредствености. Нито пък искам да присъствам на събирания, където дефилират напомпани его-та.
Не толерирам манипулатори, интересчии, кариеристи, маневристи.
Ядосват ме индивиди, които се опитват да дискредитират по-кадърните, за да си присвоят техните места, да си припишат техните таланти и постижения.
Ненавиждам да бъда свидетел на борбата за по-важно място, да наблюдавам ефекта, който тя предизвиква сред по-амбициозните.
Презирам хората, които не спорят за съдържания, а за титли.
Времето ми е прекалено ценно, за да се занимавам с титли.
Искам есенцията, ядрото, същността, душата ми бърза…
Няма много лакомства в пакета…
Искам да живея до човечни хора, много човечни, преди всичко друго, човечни.
Хора, които обичат да се смеят на грешките си.
Които не се суетят около успехите си и не се самозабравят.
Които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите,преди наистина да са станали такива.
Които не бягат от отговорностите си.
Които защитават човешкото достойнство.
Които не искат нищо друго, освен да вървят редом с истината и справедливостта, честта и достойнството.
Есенциалното, основното, простото, обикновеното, натуралното най-базисното,
това е, което прави живота ценен. Което прави пътешествието ни на този свят да си струва.
Искам да се обградя с хора, които знаят, как да докоснат сърцето на другите и могат да го направят.
Хора, които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, а са израстнали с една мекота в душата. Които нещастието е направило по-мъдри.
Да, бързам да живея с интензивността, която само зрялата възраст може да ми даде.
Искам да не пропилея нито едно от лакомствата, които ми остават.
Сигурен съм, че ще бъдат още по-сладки от тези, които досега съм изял.
Целта ми е да стигна до края спокоен, в мир с любимите си същества и с моята
съвест.
Надявам се, че това един ден ще стане мечтата на всички ни, защото, така или
иначе, ще стигнем до края…
А защо да не бъде с радост и удовлетворение?“
(послание от Марио де Андраде – бразилски поет, писател музиколог)
Марио де Андраде (1893 – 1945) е бразилски поет, писател, есеист и изследовател на културата.Марио де Андраде (Mаrio Raul de Morais Andrade, също и Мариу Раул ди Морайс Андради), бразилски поет, романист, музиковед, изкуствовед, критик и фотограф, е роден на 09.10.1893 г. в Сау Паулу. Завършва драматичната и музикална консерватория в Сау Паулу (1917), в която става преподавател през 1922 г. През 1920 г. предприема пътуване из Бразилия, за да изучава нейната култура и народна музика в селските райоони. Един от родоначалниците на модернизма в бразилската поезия с поетичната си книга „Paulicеia Desvairada” (1922). През 1922 г. организира заедно с художника Емилиану ди Калваканти Седмица на съвременното изкуство в Сау Паулу.
Член на авангардната група на Петимата (Тарсила ду Амарал, Анита Малфати, Освалд де Андраде, Меноти дел Пикя). Пионер в областта на етномузикологията. От 1938 г. до 1941 г. живее в Рио де Жанейро, после се завръща в Сау Паулу. Автор на книгите „Има капка кръв във всяко стихотворение” (1921), „Племето на Хаботи” (1927), „Краят на злините” (1930), „Колата на сиромашията” (1930), „Стихотворения” (1941), „Паулиска лира” (1947, посмъртно). Умира от сърдечен удар на 52 г. на 25.02.1945 г. в Сау Паулу, където е живял през почти целия си живот. На негово име е наречена най-голямата библиотека в родния му град (1960), а лицето му присъства на бразилската валута.
ПЕСЕН ЗА ЧЕТИРИТЕ МОМЧЕТА
Марио де Андраде
Ние сме четири добри момчета
в една къщурка празна.
Ние сме четири другари верни
в една къщурка празна.
Живеем като четирима братя
в една къщурка празна.
Да влезе, боже, една фуста само
и къщата ще се напълни!
А имаше такива четири другари верни…
............................................................................................................
ПЕСЕН ЗА ЗАТВОРА В ПОРТО АЛЕГРЕ
Марио де Андраде
Укрива доня Рита в къщи
част от богатството, което
мъжът й, царство му небесно,
натрупа от любов към нея.
Сребро е нейното богатство,
защото между синовете
един-едничък не пропадна.
Макар да е това семейство
голямо и в разцвет на сили,
когато за крадци тя мисли,
по раменете й полазва
от страх една студена тръпка.
Пък и в града не съществува
наистина участък свестен,
където, влезе ли крадецът,
надежда всяка да изгуби
за някаква повторна кражба.
По цели нощи доня Рита
очи не склапя, не почива.
При всеки шум се вдига, клета,
запътва се да проверява.
Един ден тръгва тя, решена,
пари прахосва ли, прахосва,
затвор да вдигнат повелява:
във таз Бразилия просторна
по-сигурен от него няма.
Той бе една голяма сграда
и бяла, като глина бяла,
с решетки толкова големи,
че ти потискат чак сърцето.
По Пласа де ла Карсел всички
отиват да се поразходят
и чакат някакъв престъпник
най-сетне в него да затворят.
Сега синът се връща късно
и доня Рита е спокойна.
Тя шие и чорапи кърпи,
додето я сънят обори.
Със мисълта си за затвора
заспива доня Рита само.
Тогаз, в един църковен празник,
на съмване, кажи-речи го,
добрият син на доня Рита
простреля шест пъти гърдите
на друг младеж, съперник негов
в любовните му похождения.
Затвориха го във затвора.
Не го споходи доня Рита.
Тя взе да крее и да крее,
тъй два-три месеца изкара
и си от нас накрай отиде.
Разправят някои, че нощем,
обхождайки затвора страшен,
от пътя чувал тъмничарят
как се оплаква доня Рита
и как нарежда бавно, бавно…
Но толкоз странно нещо трябва
да видиш, за да му повярваш…
........................................................................
Нямам време
Радост Даскалова
(по Марио де Андраде)
Нямам повече време – то отлетя.
Портмонето на моя живот е почти полупразно.
Със синдрома на редките пръсти пилях
и сега ме е яд, че за дребни неща го похарчих.
Плащах честно със мои минути и дни.
Плащах винаги в брой, а получих в замяна досада.
Заплатих празнодумия и суети
и наместо с живот, разполагам със малък остатък.
Спирам всяко прахосване и ще пестя!
Занапред си затварям и стисвам кесията с време.
Нямам повече време за празни неща –
без това ми е малко и ставам от утре скъперник!
На остатъка време ще се насладя
и ще харча секунди, но само за стойностни хора.
Ще заплащам единствено човечността
и таланта, във всичко край нас, на създателя горе.
Нямам време за маловажни неща.
Нямам никакво време! По-точно е – то ми е ценно!
И душата ми бърза към същността –
само нея си струва да плащаш от времето земно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар