ЗА СРОДНИТЕ ДУШИ

"Сродни души". Две думи, които пораждат очаква­не за романтика, за вечери на свещи, за смях и разходки на лунна светлина, за страстни прегръдки, безусловна любов и сливане в едно...

Ние хората, винаги свързваме това понятие с отношенията с „другата си половина", с която копнеем да се съединим в едно. Някои го на­ричат  божествена любов на Земята. Описват го ка­то близнака на индивида, като физическото въплъ­щение на духовната му половина. Връзката между две сродни души представлява абсолютно сливане с друго човешко същество, тя е идеалният съюз, спой­ката, в която мечтите се сбъдват, а индивидуалност­та бива насърчавана да расте и процъфтява- под­тиквана от човека, когото наричаме сродна душа.

Кой не желае такава връзка?

Според някои хора в отношенията между сродни­те души няма предизвикателства, конфликти или спорове, налице е само възможност двама души да се изучават взаимно като равни, да споделят радости, да се утешават един друг и бъдат неразделни, като един. Други, може би по-реалистично настроените, виждат в тях не толкова реалност, колкото цел, към която да се стремят. Но независимо дали я смятат за нещо, което могат да постигнат с усилия, или като предопределение на съдбата, повечето намират, че връзката между сродни души е много по-добра от обикновената. Тя е нещо по-възвишено от отноше­нията, с които са се задоволили останалите. Да по­мислим: ако повече хора бяха намерили сродните си души, нима щеше да има толкова много разводи?

Но какво точно е сродна душа? Къде се е зароди­ла тази идея и защо тя така ни интригува? Макар да бях чувал за нея и преди, за пръв път се случи да я обсъждам преди около пет години. Тогава една моя близка приятелка ме слиса с новината, че се раз­вежда с мъжа си, защото е намерила „истинската си сродна душа". Тази хубава жена, съпруга и майка ми довери, че не се чувствала завършена личност с настоящия си съпруг. От години имала усещането, че част от нея липсва. Беше убедена, че най-сетне е намерила другата си половина. Макар че не ми се искаше да бъда циничен, неволно ми мина през ума, че някога тя чувстваше същото и към чо­века, с когото сега се развеждаше. Може би тук се криеше много повече, отколкото и двамата предпо­лагахме.

Спомням си как се запитах гласно дали е възмож­но индивидът да има повече сродни души. И ако е та­ка, няма ли вероятност съпругът й да е от тях? За­щото, ако човек има само една сродна душа, какви са шансовете изобщо да я намери? Предвид огром­ното население на Земята, перспективата не изглеж­даше особено обещаваща....

В крайна сметка моята приятелка прекрати бра­ка си. Увлечението й към онази нейна сродна душа бе много силно. Тя се разведе, заживя с другия мъж и впоследствие се премести в друг град. За съжале­ние връзката с нейната половинка не продължи дъл­го... Въпреки безспорното привличане между тях, проблемите им започнаха почти веднага и до шест месеца всичко приключи.

От онези години насам идеята, че всеки човек има поне една сродна душа някъде по света, доби широ­ка популярност в моя живот. Многотиражни книги на безброй автори, сред които Джес Стърн, Брайън Вайс, Шърли Маклейн, Ричард Бах и Томас Мур, привлякоха моето внима­ние. Може би защото представата за сродната душа е неразривно свързана с идеята за прераждането, ко­ято през същия този период започна да се приема от все повече хора. Но тя далеч не е нова, корените й са хилядолетия назад, и то в множество култури.

Според митовете и легендите първоначалната идея за сродната душа е, че в някой момент от исто­рията на света човекът — буквално или метафорич­но, е бил подложен на разполовяване. Накратко ка­зано, някога човешката душа била цяла и завърше­на, но впоследствие по някакъв начин се е раздели­ла на две или повече части. Оттогава всеки човек се чувства непълноценен и се мъчи да постигне завър­шеност, като намери другата си половинка.

Според древногръцкия философ Платон (около 427-347 г. пр.н.е.) хората вечно търсят половинката си, след като някога Зевс ги е разделил на две. В „Симпозиум", един от най-известните си диалози, философът заявява, че отначало човекът е бил дос­та по-различен от сега. Имало три вида човешки съ­щества: мъже, жени и двуполови. Всяко същество имало по четири крака, четири ръце, две лица, чети­ри уши и два полови органа.

Явно в даден момент след сътворението хората станали твърде самонадеяни и започнали да се питат дали не могат да заемат мястото на боговете, ня­кои дори правели планове да се изкачат при тях и да ги прогонят. Идеята предизвикала голяма суматоха в небесните селения и всичките им обитатели започ­нали да обсъждат със Зевс какво трябва да се нап­рави. Лесно можели да унищожат човечеството, но без него биха се лишили от жертвоприношенията, които толкова им харесвали.

Накрая на Гръмовержеца му хрумнало да разре­жат човеците на две. Така не само силата им щяла да намалее наполовина, но броят им да се удвои и бо­говете щели да получават още повече дарове и почит. Всички небесни обитатели приели този план с голя­мо въодушевление. Хората били разполовени, в ре­зултат на което се получили нови същества—с по две ръце, два крака, едно лице, две уши и един полов ор­ган. Освен това, за да не могат да изместят богове­те, Зевс им вдъхнал непреодолим копнеж към друга­та им половина. За да им даде някаква утеха, той им позволил да имат сношения, по време на които да са едно цяло. Съществата, които дотогава били с по два мъжки полови органа, щели вечно да търсят други мъже, за да се съединяват с тях. Онези с по два жен­ски органа щели да намират утеха само в обятията на други жени. Съответно бившите двуполови щели да търсят половинката си измежду хората от другия пол, с което да възпроизвеждат човешкия род.

Макар че Платоновият мистичен разказ вероятно за мнозина звучи като пълна измишльотина, той не е уникален.

Подобна идея съществува и в юдео-християнството, описана е в Стария завет. Според пър­ва глава от Битие, на шестия ден от сътворението Бог създава същество „...по Своя образ... мъж и жена ги създаде" (Битие 1:27). Изглежда, Божието тво­рение по произход е двуполово и съдържа субстанци­ята на духа. Не само се казва, че това творение е по Божи образ (дух), но и че след седмия ден от Сътво­рението (когато си почивал) Бог изведнъж осъзнал, че „нямаше човек, който да обработва земята". Ре­шил да направи Своето творение-дух „жива душа", като вдъхне в ноздрите му дъха на живота и така Адам започнал съществуването си в материалния свят. Сетне, понеже не искал човекът да бъде сам, Бог взел от него едно ребро и му направил другарка:

„Тогава Господ Бог даде на човека дълбок сън и той заспа; и взе едно от ребрата му и изпъл­ни мястото му с плът.

И Господ Бог създаде жената от реброто, ко­ето взе от човека..."

Битие 2:2

В Новия завет Исус напомня на фарисеите, че от­начало при сътворението Бог ги е направил „мъжко и женско... Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си; и двамата ще бъ­дат една плът... Така, щото не са вече двама, а една плът" (Матея 19:4-6).

Също както в историята на Платон, първоначал­но човекът е създаден цял, но бил разделен със сът­воряването на жената. Това кара някои да мислят, че човешкото същество е несъвършено и може да от­крие някакъв смисъл в съществуването си — буквален или психологически, само като се слее в любов, връзка или брак.

Освен в Стария завет, в равинската литература съществуват още няколко разказа за сътворението на мъжете и жените. В Мидраш се казва, че отнача­ло Бог е създал Адам „с две лица", но после решил да го разреже на две и се получили женско и мъжко съ­щество. Другаде се твърди, че при създаването си Адам бил двуполов. Подобна идея се открива в индуизма -универсалната душа осъзнава себе си, приисква й е да има другар и затова създава мъжа и же­ната от собственото си същество:

„В началото бил само Азът под формата на човек. Огледал се той и не видял друго, освен се­бе си... Но не сетил радост. Замислил се. Бил твърде голям като мъж и жена едновременно. Затова се разделил на две и така се получили съпруг и съпруга".

Робърт О. Балу, „Джобната световна библия"

Тъй като Изтокът и Западът възприемат цялото като обединение на мъжкия и женския полюс, ян и ин, анима и анимус, мнозина поддържат тезата, че човешката душа поначало е двуполова и в някой мо­мент ще се върне в това си състояние. Независимо от произхода на тази идея за еднократно разделяне на човешките същества, очевидно се смята, че лична­та цялостност се постига само чрез връзка с външ­ни индивиди.

Може би най-старият писмен документ за сродни­те души е на около 5000 години — това е легендата за египетските богове Озирис и Изида. В нея се говори за вечната любов между мъжкото и женското божес­тво, които са едновременно брат и сестра и съпруг и съпруга. Предопределени да бъдат заедно, Озирис и Изида започват своята връзка още в майчината утроба, където са заченати заедно и излизат на бял свят като близнаци. Обичат се от самото си ражда­не. Тяхната любов е толкова силна и чиста, че дори смъртта не може да потуши чувствата им и да ги раз­дели.

Озирис бива отвлечен и убит от своя завистлив брат Сет. Въпреки смъртта на своя съпруг, Изида ус­пява да се слее с духа му и зачева детето-бог Хор. То­ва още повече вбесява Сет и той насича трупа на брат си на четиринадесет парчета. Макар и съсипа­на от скръб, Изида показва вечната си любов, като обикаля страната, събира парчетата, сглобява ги и съпругът й оживява. Нейната неугасваща вярност поддържа връзката им жива. За египтяните Изида е богинята на плодородието и майчинството, Озирис е богът на смъртта, а тяхното дете Хор е бог на слън­цето и небето.

През цялата история човешкият стремеж към ця­лост е претворяван в митове, приказки и легенди. То­ва е завладяващата история за принца, който търси момичето със стъклената пантофка в „Пепеляшка". Това е съвършената целувка, която съживява всич­ко в „Спящата красавица". Това е любовта на краса­вицата, която преобразява звяра. Това е легендата за жабока-принц; нуждата на ромеовците да бъдат със своите жулиети; стрелите на Купидон, които откло­няват човека от пътя му. Тези приказки напомнят, че у самотния човек има нещо незавършено и в един момент откриваме, че всички се стремим да постиг­нем цялост.

Безспорно, хората усещат привличане един към друг, но на какво се дължи то? Случайно ли се сре­щат двама души, или е предопределено? Кое ги под­тиква да се стремят към нещо, което не могат да оп­ределят точно, или да търсят някой, когото никога не са срещали? Дали неизбежното пресичане на жи­тейските пътища, което събира човешките същес­тва, не се дължи на някакъв неясен импулс? Това закономерно и целенасочено ли е, или случайно и непреднамерено? Дали е на биологична, емоцио­нална или интелектуална основа, или е нещо пове­че от онова, което сме си позволявали да мечтаем? Играе ли съдбата роля в живота ни? Каква точно е динамиката на сродните души и привличането между тях и какви въздействия оказват тези сили върху хората?
Отговорите са вътре във Вас, приятели!
КАЗАХ!!!